Постинг
05.11.2015 22:11 -
Икономика на душата
Автор: theone
Категория: Лични дневници
Прочетен: 180 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.11.2015 22:18
Прочетен: 180 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 05.11.2015 22:18
В гимназията изучавах интензивно икономика. Запознах се не само с работата на предприятието от вътре, но и с глобалните процеси, които оказват влияние на продукцията и потреблението. И напоследък все се връщам към тези знания и се опитвам да ги пренеса в ежедневието си, да намеря приложение за наученото, въпреки че в последствие се отказах от него.
В този пост искам да обърна специално внимание на това, от което сме част - на потребителското общество. За това как консумираме излишно, без да се запитаме откъде идват продуктите и суровините, каква цена плаща почвата, водата и въздуха, за да можем ние да живеем "по-пълноценно". Именно този въпрос ме тревожи от доста време. Но тук няма да става дума за потребителското общество като за една тълпа, лишена от съзнание, както понякога ни втълпяват статиите от природозащитни организации и сайтове, нито пък за малките деца със смартфони, нито пък за животните, като пълноправни жители на тази планета, обречени да са само разменна монета в играта на ненаситния глад и суетата.
По-скоро искам да се замисля върху индивида - едно от лицата на масата. Каква е неговата роля във всичко това. Нима не осъзнава, че е само консуматор? Не вижда ли, че и той е част от проблема?
Всичко всъщност е много просто. В икономиката се казва, че се създават различни продукти, които да задоволят специфичните потребности на пазара. Но когато няма продукт, който да отговаря напълно на нуждите на потребителя, сме длъжни постоянно да използваме заместители, отново и отново. И предприемачите, разбира се, са се досетили, че да задоволиш потребностите на някого напълно е една добра, но непечеливша кауза. И така започва историята на едно незадоволено общество, подтикнато да купува и купува, без никога да получи онова, което наистина иска и от което наистина се нуждае.
Този икономически принцип е пределно ясен на повечето хора. Но малцина осъзнават, че той се е просмукал дори и в душите ни и е обсебил напълно ежедневието ни. Но най-тъжното е, че е дори във връзките ни.
В предишната ми публикация стана дума за двама души, които са заедно само за да не са сами, само за да имитират общуване и интимност. За да не останат с празни ръце.
И двамата не изпитвахме удовлетворение нито един от друг, нито от себе си. Заплатихме с личното си време, вложихме емоция...но напразно. Защо тогава не се получи? Повярвайте ми, платих си достатъчно, но все пак се чувствам измамена. Не от него. От себе си. Мислех, че той може да компенсира онова, което ми липсваше, от което наистина се нуждая. Мислех, че заместителят ще свърши работа.
Но се убедих, че да имаш заместител на една от важните позиции в живота си, е като да си с празни ръце. Дори по-зле. Отново ти се налага да заплатиш си времето си и енергията си, а това са ресурси, които не се възобновяват. И въпреки всичко, се чувстваш по-зле, по-незадоволен, по-непълноценен.
Или поне с мен се случи така. Много пъти съм си казвала, че е по-добре да нямаш нищо, отколкото да се обградиш с неща, които не ти трябват, че е по-добре да си сам, отколкото с грешните хора. Може би и затова толкова силно изпитах още по-остра нуждата от близост, която се опитвах да компенсирам с него. Той обаче не се чувстваше така. За него беше обичайна практика да търси заместители. И наистина. Щом погледнах в живота му, открих, че нямаше нищо зад гърба си - нито приятели, нито семейство, нито дом. Беше подменил тези неща с краткотрайни връзки, скучна работа, книги и безнадеждния копнеж да замине далеч от тук, от клетката, в която сам се е затворил. Затова и не мога да изпитам ярост към него, а само съжаление към съдбата на всички онези, които все още влагат живота си в неща, които които никога няма да задоволят онези "вътрешни" нужди от топлина и обич. Ще обърнат гръб на мечтите си, защото не са рентабилни, ще изберат да бъдат прагматични в един свят, в който печалбата не се измерва в количество.
И така...Каква е скратата ни мечта, която заместваме с работа, вместо да ѝ се посветим? Кой е човекът, с когото наистина искаме да бъдем, но сме се отказали да търсим, защото сме се почувствали притиснати от времето, от социалните норми, от правилата и морала? Ще почувстваме ли някога удовлетворение от изборите, които правим?
В крайна сметка и ние сме само консуматори. Използваме нещата и хората около нас в опит да задоволим нуждите си, но когато те престанат да ни вършат работа, ги захвърляме без да се обърнем назад. Но освен всичко останало, освен материалния и социалния аспект на проблема, най-вече похабяваме себе си. Затова с всеки изминал ден ставаме все по-нервни, все по-агресивни и търсим решения на проблемите на места, където не можем да ги намерим - извън себе си.
С тази публикация имам и един призив към всеки, до когото достигне. Не съдете другите за нещата, които правят.
Когато видите дете, което не пуска телефона от ръцете си, може би то компенсира липсата на мама и татко.
В този пост искам да обърна специално внимание на това, от което сме част - на потребителското общество. За това как консумираме излишно, без да се запитаме откъде идват продуктите и суровините, каква цена плаща почвата, водата и въздуха, за да можем ние да живеем "по-пълноценно". Именно този въпрос ме тревожи от доста време. Но тук няма да става дума за потребителското общество като за една тълпа, лишена от съзнание, както понякога ни втълпяват статиите от природозащитни организации и сайтове, нито пък за малките деца със смартфони, нито пък за животните, като пълноправни жители на тази планета, обречени да са само разменна монета в играта на ненаситния глад и суетата.
По-скоро искам да се замисля върху индивида - едно от лицата на масата. Каква е неговата роля във всичко това. Нима не осъзнава, че е само консуматор? Не вижда ли, че и той е част от проблема?
Всичко всъщност е много просто. В икономиката се казва, че се създават различни продукти, които да задоволят специфичните потребности на пазара. Но когато няма продукт, който да отговаря напълно на нуждите на потребителя, сме длъжни постоянно да използваме заместители, отново и отново. И предприемачите, разбира се, са се досетили, че да задоволиш потребностите на някого напълно е една добра, но непечеливша кауза. И така започва историята на едно незадоволено общество, подтикнато да купува и купува, без никога да получи онова, което наистина иска и от което наистина се нуждае.
Този икономически принцип е пределно ясен на повечето хора. Но малцина осъзнават, че той се е просмукал дори и в душите ни и е обсебил напълно ежедневието ни. Но най-тъжното е, че е дори във връзките ни.
В предишната ми публикация стана дума за двама души, които са заедно само за да не са сами, само за да имитират общуване и интимност. За да не останат с празни ръце.
И двамата не изпитвахме удовлетворение нито един от друг, нито от себе си. Заплатихме с личното си време, вложихме емоция...но напразно. Защо тогава не се получи? Повярвайте ми, платих си достатъчно, но все пак се чувствам измамена. Не от него. От себе си. Мислех, че той може да компенсира онова, което ми липсваше, от което наистина се нуждая. Мислех, че заместителят ще свърши работа.
Но се убедих, че да имаш заместител на една от важните позиции в живота си, е като да си с празни ръце. Дори по-зле. Отново ти се налага да заплатиш си времето си и енергията си, а това са ресурси, които не се възобновяват. И въпреки всичко, се чувстваш по-зле, по-незадоволен, по-непълноценен.
Или поне с мен се случи така. Много пъти съм си казвала, че е по-добре да нямаш нищо, отколкото да се обградиш с неща, които не ти трябват, че е по-добре да си сам, отколкото с грешните хора. Може би и затова толкова силно изпитах още по-остра нуждата от близост, която се опитвах да компенсирам с него. Той обаче не се чувстваше така. За него беше обичайна практика да търси заместители. И наистина. Щом погледнах в живота му, открих, че нямаше нищо зад гърба си - нито приятели, нито семейство, нито дом. Беше подменил тези неща с краткотрайни връзки, скучна работа, книги и безнадеждния копнеж да замине далеч от тук, от клетката, в която сам се е затворил. Затова и не мога да изпитам ярост към него, а само съжаление към съдбата на всички онези, които все още влагат живота си в неща, които които никога няма да задоволят онези "вътрешни" нужди от топлина и обич. Ще обърнат гръб на мечтите си, защото не са рентабилни, ще изберат да бъдат прагматични в един свят, в който печалбата не се измерва в количество.
И така...Каква е скратата ни мечта, която заместваме с работа, вместо да ѝ се посветим? Кой е човекът, с когото наистина искаме да бъдем, но сме се отказали да търсим, защото сме се почувствали притиснати от времето, от социалните норми, от правилата и морала? Ще почувстваме ли някога удовлетворение от изборите, които правим?
В крайна сметка и ние сме само консуматори. Използваме нещата и хората около нас в опит да задоволим нуждите си, но когато те престанат да ни вършат работа, ги захвърляме без да се обърнем назад. Но освен всичко останало, освен материалния и социалния аспект на проблема, най-вече похабяваме себе си. Затова с всеки изминал ден ставаме все по-нервни, все по-агресивни и търсим решения на проблемите на места, където не можем да ги намерим - извън себе си.
С тази публикация имам и един призив към всеки, до когото достигне. Не съдете другите за нещата, които правят.
Когато видите дете, което не пуска телефона от ръцете си, може би то компенсира липсата на мама и татко.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 0
