Наскоро започнах отново да се занимавам с рисуване. И откровено казано моят учител е едно чисто вдъхновение.Той може да усеща линиите върху листа като чиста материя. Колко напрежение има в тях, дали са създадени с внимание към детайла или с една мислн линия е взето окончателно мнение за всичко в картината.
Края на всяка една година е време за равносметка. Какво си нарисувал ти върху листа, има ли смисъл, има ли повече чувство или разума диктува ритъма на движението. Няма как да не се замислиш какво се е получило накрая. Гледаш и виждаш собстевното си отражение във всичко, което си постигнал и във всичко, в което си се провалил и в крайна сметка се чудиш заслежаа ли си да прерисуваш листа или е по-добре да започнеш всичко отначало.
Ако си роден в края на годината, всичко на рождената ти дата придобива различно значение. Не е време за купони, време еда си разчистиш сметките. Сам със себе си, вадиш листа и започваш да пресмяташ каква е стойността на загубеното време във всяко едно начинание. Несъмнено си на загуба... Откъдето и да го погледнеш, цифтите показват негативен резултат, а ти се питаш как е възможно всяко едно нещо да се е оказало не просто безсмислено, но и излишно. Инвестираш време в курсове, образование, интереси и хора, в които всъщност не вярваш. Но и те не вярват в теб.
И накарая се обръщаш назад и въпреки че картината ти е пълна с решителни и амбицизни линии, образ не се появява.
Виждаш как от токова много неща реално не е имало смисъл, и как от тези от които е имало смисъл, не се успели да просъществуват въпреки усилията ти. Ако страдаш от наивен идеализъм винаги възниква въпроса за какво полагаш изобщо усилия? Нима след всяко едно разочарование не се откъсва парче от душата ти, ограбвайки те малко по малко от идеала ти? Нима не се събуждаш рано сутрин напълно обезсърчен и без сили да бъдеш човека, който винаги си искал да бъдеш?
А има ли изобщо смисъл от него?!
След всяка твоя мисъл стои поток, след всяка твоя линия, извират цветове... А хората са чисто и просто слепи, а може би просто късогледи. Няма как да убедиш някой да прогледне в твоя свят и да различи кривата от правата линия. А дали и има смисъл? Може би слепите не се заблуждават, че някога ще плогледнат, може би живеят без илюзията, че има цвят, и може би така им е по-лесно да съществуват. В един по-прост пъзел, където всяка част има своя смисъл, без да е зависима от другите и без да признава, че е част от цялото. Без да чувства, че трябва да намери своето място.
Мога да кажа единствено, че им съчувствам. Мога да ги помоля да покажат своята картина и да се надявам на тяхната откровеност, без значение колко грозна може да бъде тя.
Но никога няма да се престоря, че сгрешените линии ги няма, без значение достойнство или срам. Когато вече няма какво да губиш, истината не е нещо, от което се страхуваш.